БЕШЕ мрачно, почти тъмно, както често се случва в Лондон в края на февруари. Небето се беше превърнало в бетонена плоча - толкова плътна, че невидимото слънце едва успяваше да прокара eдин-два фотона през нея. И като че облаците не стигаха, ами навън вилнееше и вятър. Остър, хладен, пролетен вятър, който тръгваше някъде от ледените полета на Гренландия и спираше чак към Пиренеите, обрулвайки по пътя малкия плосък остров в Северния Атлантик, на който живеех.
Размърдах се в леглото. То изскърца. Устата ми беше жестоко пресъхнала от хремата, а и от бирата, която сега напираше от пикочния ми мехур. Отворих уста да поема дъх, но не усетих как кислородът минава през нея. Небцето и езикът ми бяха толкова сухи, че сетивата ги бяха напуснали напълно. Направих усилие да надигна глава, но тя по своя воля се отпусна обратно на възглавницата. Не, не бях махмурлия. Просто бях скапан от безсъние и заради Карълин. Държеше ми влага вече втори месец. Никога не бях изпитвал такава скръб, такова самосъжаление. Не бях на себе си. Това, което ми се случи в този ден, стана заради коледното парти на компанията в началото на

декември. Пристигнах с леко закъснение, около седем и половина, но не се притеснявах, защото в този момент животът ми започваше да набира скорост. Бях се изтупал с нов костюм за безбожните петстотин паунда, но не съжалявах. Сумата беше нищо в сравнение с тлъстия бонус, който ми предстоеше да взема. Бяха ме повишили. От първи януари щях да стана главен анализатор в отдела по политически анализи. Заплатата ми щеше да скочи почти двойно и щях да се сдобия с група от десет подчинени. Щях да си купя къща, напускайки студиото на Мъсуел хил, което обитавах. Не, че кварталът не ми харесваше, но смятах да се преместя на юг, в графство Съри. Вероятно някъде около Норт Чим.
Купонът беше на частната яхта на директора ни. Окичена с лампички, тя беше акостирала на кея на хотел Савой - между Ембанкмънт и моста Уотърлу. С уверено движение отворих вратата на черното такси и стъпих на тротоара отпред.
Нищо, че съм роден и израсъл в Лондон, никога не спрях да се възхищавам на нощна Темза. Вдясно, след завоя на реката гордо се издига часовниковата кула на Парламента (погрешно наричана Биг Бен).